четвъртък, 14 октомври 2010 г.

Понякога, когато обичаш...


Понякога, когато обичаш, не се обръщаш назад към колата, която те оставя. Тъмната улица прилича на последна самотна разходка, какъвто е живота в действителност. Ограничава се в импулсите на сутрешно скайп съобщение.
Искаш да бъда щастлива. Не можеш да искаш това от мен. Самият ти не си щастлив, затова ме провокираш да се ровя в себе си за причина, която отсъства. Не е и в теб, колкото и дълбок да се чувстваш. Това "Тук" няма насита. Така е създадено. Кофи с дупки, които не могат да бъдат напълнени, дори и с това, което се излива от нас. Не съм песимист, скептик, нихилист. Аз съм просто създател на собствената си Вселена. А тя ми казва, че когато обичаш, понякога не се обръщаш назад към колата, която те оставя в тъмната уличка, без да те изпрати с поглед.
Но, няма да забравя как откраднах устните ти на плажа, неразумно, спонтанно, абсолютно недопустимо. Как ти казах "обичам те", а на сутринта не можех да повярвам на смелостта си. Как ти пиша прощални писма, които не ти изпращам, защото просто не мога да те оставя. Как знам, че не сме един за друг, но въпреки това те търся със сърцето си, а не с очите и ума си...Прегаряй... Ако въжето е сламено. Изгори го.

Няма коментари:

Публикуване на коментар