четвъртък, 14 октомври 2010 г.

***


Странно е как нещо, което си сигурен за потулено много надълбоко в съзнанието ти, изскача обратно с пълна сила, само след припомняне на няколко мига, които със сигурност обаче са безсмъртни и колкото и да бъдат повтаряни, няма да им се изтърка лентата, нито ще станат безцветни.
Ти си студен.Трябва да ти ги припомня и на теб.За да се стоплиш и да добиеш отново онази усмивка, която не може да се сбърка и която говори много повече от теб, защото ти понякога отказваш да говориш, със себе си дори.
Трябва да се сетиш за онези случайни срещи, когато не се познавахме, но се гледахме с любопитсво и свенливост. Трябва да се сетиш за всичките шеги, които си разменяхме как ще отидем на сладкарница и ще ме черпиш малка торта, просто ей така.И как отидохме наистина и ядохме торта докато пиехме бира.Или как ме излъга, че имаш среща там, където отивах аз, за да можеш да ме изпратиш.И после както всяко развитие трябва да се сетиш за безсъните нощи, многото пътища, които можехме да изберем, а не го правехме.Целувките ти през една зимна вечер, когато прозореца в бара беше счупен.И как това ме топлеше повече и от най-дебелото стъкло на прозорец, и от най-голямото одеало в света.Всичките пъти, в които трябваше да реша дали да дойда при теб, а не го решавах, а когато го правех - теб те нямаше и не искаше и да чуеш за мен.Не може да забравиш как висях полу-гола в зимен следобед на една спирка с торта в ръка и те умолявах да дойдеш да я вземеш, за да ти се извиня, но ти не дойде...
Когато се разхождахме и падах зад теб докато пресичах на зелено.А ти се обръщаше да провериш защо е толкова тихо зад теб и дали не съм избягала някъде, както постоянно си мислеше...Още седя на онази улица, чакайки да се обърнеш.Но вече е друг сезон, минават други хора, а аз седя сама.
Не може да си забравил черното куче,което вървеше с нас, нито колко мокра оставях тениската ти след всеки порой от сълзи.Или как червените ми коси те караха да мислиш неприлични неща, докато беше на работа, а аз тайно от другите се въртях около теб, уж случайно.Не може да си забравил Били Холидей, нито как когато ме ядосваше, а аз бях на път да избухна, ти изкарваше ръцете си от джобовете и размахваше нахално красивите си пръсти, защото веднъж ти бях казала, че те ме карат да изпадам в необяснимо умиление.Слуачйните докосвания, когато вече не бяхме заедно, това, което четях в теб под слабото осветление в бара.Знам, че помниш.Така както помниш едно пътуване във влак, когато се оказахме на една и съща гара по едно и също време и отказахме да пътуваме заедно, а после 3 часа всеки се чудеше дали да не отиде да намери другия. И не го направихме.
Не може да си забравил това и още хиляди моменти.Не може.Не може да си забравил мен.
Затова мислено сгъвам това писмо и го слагам във вълшебната кутия, тя ще го отнесе там, където му е мястото.А аз ще те обичам кротко, ще минавам през онази улица, където видяхме за 1-ви път черното куче и където се редят безброй светофари, ще чакам да минеш.Ако не ти, то поне нещо, което да ми напомни на теб и моментите, в които беше приказлив, беше себе си.
Чакам те.Не може да си забравил за срещата ни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар